Трудно е да се повярва, че някои видове рак като по чудо изчезват, но това се случва реално. Над 1000 казуса са документирали пациенти страдащи от ракови заболявания,
които са преживели така наречената- спонтанна регресия на тумора си. Този феномен и до днес си остава неизяснен в неговите фини механизми и ни показва, колко силна може да бъде природата.

И все пак, защо това се случва и възможно ли е да се използва този процес в полза на пациентите страдащи от рак?

Най-ранният документиран случай на спонтанна регресия е бил документиран още в края на 13 век. Това било описание на костен сарком спонтанно изчезнал след тежка бактериална инфекция. В края на  1800 г. Уилям Коли забелязва, че предизвикването на треска може да доведе до регресия на тумор. Той „разработва“ бактериална ваксина (наречена „ваксината на Coley“), която успешно  успява да намали размера на туморите при много от пациентите, третирани с нея. До колко това е било вярно, няма как да знаем. Знаем обаче, че процес като спонтанната регресия съществува реално и може някой ден да се използва за лечението на онкоболни.

Известно е, че определени тумори могат да изчезват спонтанно, при липса на каквото и да е било целево лечение, обикновено след инфекция (бактериална, вирусна, гъбична или дори протозойна).

Може ли това да означава, че простото стимулиране на имунната система причинява регресията при раковите заболявания?

Не е толкова просто на пръв поглед!

През последните 70 години е имало съобщения за спонтанна регресия при различни видове рак, но особено много са били съобщени при меланоми (на кожата), бъбречно-клетъчни карциноми,
невробластоми (при надбъбречни жлези) и някои видове рак на кръвта. Въпреки всички тези исторически наблюдения на регресията на дадени тумори, все още не знаем точните механизмите, които
причиняват това явление.

Също така е много трудно да се определи количествено свиването на туморите, а в много случаи е много вероятно да не се отчитат в изследвания от лекарите,  от какъвто и да било вид тумори, които са изчезнали.

Причината е, че просто остават неразпознати.

Една от вероятните причини за спонтанната регресия е, че тялото предизвиква имунен отговор срещу специфични антигени, намиращи се на повърхността на туморните клетки.

Подкрепата за тази идея идва от наблюдението, че някои кожни тумори (като злокачествения меланом) показват прекомерно голям брой имунни клетки вътре в самия тумор.

В друг интересен случай е на пациент с рак на бъбреците, при когото хирургично е била отстранена част от тумора му, което е довело до спонтанна регресия на останалата част от него.

Обосновката, лежаща в основата на това явление, е, че локалния имунен отговор след операцията е бил достатъчен, за да спре растежа на останалата част от тумора.

Но туморите са широко известни, както в тяхната генетика, така и в тяхното поведение, което може да доведе до безмилостно прогресиране на заболяването при някои хора,  но и да причини спонтанна регресия при други. Туморите от същия тип (като рак на гърдата) могат да мутират по много и различни начини.

Това може да повлияе на скоростта на
туморния растеж или вероятността от разпространение на различни места или доколко те реагират на лечението. С голяма вероятност генетичните мутации също са отговорни за
спонтанната регресия.

Рядък детски рак дава някои улики за това какво може да представлява спонтанната регресия.

Невробластомът представлява рядък вид детски рак, който може да хвърли малко светлина върху това, как генетичните промени могат да повлияят на спонтанната регресия. Всяка година
във Великобритания около 100 деца се диагностицират със заболяването, но то протича много различно в зависимост от възрастта на детето. Туморите при деца  под 18 месеца могат да изчезнат с или без лечение (тип 1). Но децата на възраст над 18 месеца се нуждаят от интензивно лечение и имат само 40-50% преживяемост (тип 2).

Изследванията показват, че невробластомите от тип 1 имат различна генетика в сравнение с тези от тип 2. Например, тези тумори обикновено имат голям брой клетъчни рецептори
(TrkA), които могат да предизвикат туморните клетки да се самоубият. За разлика от това, невробластомите от тип 2 имат по-голям брой различни рецептори (TrKB), което ги прави  по-агресивни.

Друго възможно обяснение е, че тип 1 на невробластомите показват много ниски нива на активност на ензим, теломераза, в сравнение с тези от тип 2 тумори.

Теломеразата контролира
дължината на специализирани парчета ДНК, което позволява на клетката да се дели непрекъснато. При невробластомите от тип 1 те са много кратки и нестабилни, поради ниската
активност на ензима и като това евентуално може да предизвиква клетъчна смърт.

Епигенетичните промени също не могат да бъдат изключени. Те не засягат ДНК последователността на клетката, но модифицират активността на различни  протеини чрез „маркиране“ на различни части от ДНК.

Така, че клетките с една и съща ДНК последователност, но с различни маркери могат да се държат напълно различно
и да доведат до това, че някои тумори се самоунищожават. Последните проучвания показват значителни разлики в маркираните гени при невробластоми от тип 1 в сравнение  с тези от тип 2, въпреки че това са само предварителни открития.

Въпреки, че точните механизми, залегнали в основата на спонтанната регресия, все още са несигурни, много вероятно е стимулирането на силен имунен отговор да играе  голяма роля при хората с определени генетични профили.

По-нататъшни изследвания, изследващи тази връзка между генетиката и стимулирането на имунния отговор, биха
дали отговори за това как можем да идентифицираме тумори, които имат способността спонтанно да регресират.

Следващата стъпка ще бъде създаването на лекарства, които евентуално могат изкуствено да стимулират имунната система да се насочи конкретно към тумори въз основа на генетичния
им състав. Разработването на животински модели, които да имитират спонтанна регресия на човека, би било безценен инструмент за това.

Източник на информация:

1.https://medicalxpress.com/news/2016-06-cancers-suddenly-treatment.html

   Send article as PDF