Колко време ми остава?
Част 3
Представяме Ви статията на д-р Пол Калатини в Ню Йорк Таймс: „Колко време ми остава“ (How Long Have I Got Left?“ for The New York Times). Д-р Калатини е автор на няколко статии и книгата: „И дъхът стана въздух“ (издадена и на български език).
Само на 36 г. той е диагностициран с рак на белия дроб. След поставянето на диагнозата му той започва да пише статии, за състояните си, кактото от страната на лекар, така и от страната на пациент.
Част 2
Част 3
Причината лекарите да не дават на пациентите си конкретни прогнози не е само, защото не могат. Разбира се, ако очакванията на пациента са далеч от границите на нормалността, примерно ако някой, очаква да доживее до 130, или някой, който смята, че доброкачествените му петна по кожата са признаци на предстояща смърт –
то на лекарите е поверено да доведат очакванията на този човек в сферата на разумна възможност.
Но обхватът на „разумното възможно“ е много широк. Въз основа на днешните терапии, аз може да умра в рамките на две години или да стигна до почти 10. Ако добавите
несигурността въз основа на самите нови терапии, които ще са налични след две или три години, този диапазон може да бъде напълно различен. Изправени пред смъртността, научните
познания могат да дадат само частица сигурност: Да, ще умреш! Но човек иска пълна сигурност по въпроса, а това не се предлага.
Това, което пациентите търсят, не са научни познания, които лекарите крият, а екзистенциална автентичност, която всеки трябва да намери сам. Влизането твърде
надълбоко в статистиката е като опит да утолите жаждата със солена вода. Страхът от сблъсък със смъртността няма лек по вероятност.
Спомням си момента, в който огромното ми безпокойство отстъпи. Няколко думи от Самюъл Бекет, писател, който дори не съм чел толкова добре, дори и като студент,
започнаха да се повтарят в главата ми и привидно враждебното море от несигурност библейски се раздели: „Не мога да продължа. Ще продължа.“
Направих крачка напред, повтаряйки фразата отново и отново: „Не мога да продължа.Ще продължа. “ И тогава в един момент приключих със страха.
Сега съм почти на цели осем месеца от диагнозата си. Силите ми се възстановиха значително. При така провежданото лечение, ракът се оттегля. Постепенно се върнах и на работа. Започнах да избърсвам и
праха от научните ръкописи. Пиша повече, виждам се с хора повече, чувствам повече. Всяка сутрин в 5:30, когато будилникът се включва и тяло ми се събужда,
жена ми спи до мен, а аз отново си мисля: „Не мога да продължа“. И минута по-късно, аз съм вече с други мисли, тръгвам към операционната зала, жив: „Ще продължа!“
Източник на информация:
1.https://www.nytimes.com/2014/01/25/opinion/sunday/how-long-have-i-got-left.html