Колко време ми остава?
Представяме Ви статията на д-р Пол Калатини в Ню Йорк Таймс: „Колко време ми остава“ (How Long Have I Got Left?“ for The New York Times). Д-р Калатини е автор на няколко статии и книгата: „И дъхът стана въздух“ (издадена и на български език).
Само на 36 г. той е диагностициран с рак на белия дроб. След поставянето на диагнозата му той започва да пише статии, за състояните си, кактото от страната на лекар, така и от страната на пациент.
Част 1
Част 2
Разбира се, тя не можеше да спре интензивното ми четене. Преглеждайки проучванията, продължавах да се опитвам да намеря тези, които да ми кажат кога и какво ще се случи с мен. Големите проучвания показват, че между 70 и 80 процента от пациентите с рак на белия дроб ще умрат в рамките на две години. Те не ми даваха голяма надежда. Но все пак, повечето от тези пациенти са били по -възрастни от мен, както и тежки пушачи.
Къде беше изследването за мъже, непушачи, 36-годишни и неврохирурзи?
Може би младостта и здравето ми имаха значение? Или може би болестта ми беше открита толкова късно, се е разпространявале и сега аз вече бях по-зле от тези 65-годишни пушачи.
Много приятели и членове на семейството ми разказаха истории за хора със същия вид рак на белия дроб, които вече живеят с него поне от 10 години. Първоначално се
чудех дали всички тези истории се отнасят до един и същ човек. Пренебрегнах ги и гледах на тях само като на добро пожелание, неоснователна заблуда. В крайна сметка
обаче достатъчно от тези истории проникнаха в пукнатините на моя реализъм.
И тогава здравето ми започна да се подобрява, благодарение на хапче, насочено към специфична генетична мутация, свързана с моя рак. Започнах да ходя без бастун
и да си казвам неща като: „Е, малко вероятно е да имам късмета да живея десетилетие, но е възможно.“ Малка капка надежда.
В известен смисъл обаче сигурността на смъртта беше по-лесна от този несигурен живот. Не са ли тези в чистилището предпочели да отидат по дяволите и просто да
приключат с това? Трябваше ли да правя погребение? Да се посветя на жена си, родителите си, братята си, приятелите си, очарователната ми племенница? Да напиша
книгата, която винаги съм искал да напиша? Или трябваше да се върна към договаряне на моите многогодишни оферти за работа?
Пътят напред би изглеждал очевиден, само ако знаех колко месеца или години ми бяха останали. Кажи ми три месеца, и просто бих прекарал време със семейството си. Кажи ми една година, и ще имам план (като да напиши тази книга). Дайте ми 10 години, и ще се върна към лечението на болести. Истина е, че да живея ден за ден, не помогна!
Какво трябваше да правя с този ден? Моят онколог би казал само: „Не мога да ви кажа време. Трябва да намериш най-важното за теб.“
Започнах да осъзнавам, че сблъскването лице в лице със собствената си смъртност в известен смисъл не промени нищо, въобще. Преди да ми бъде диагностициран ракът, знаех, че някой ден ще умра, но не знаех кога. След диагнозата знаех, че някой ден ще умра, но не знаех кога. Но сега го знаех че ще е скоро. Проблемът всъщност не беше научен. Фактът за смъртта си е обезпокоителен, както и да го погледнете. И все пак няма друг начин на живот.